Ивайло Цанов

Съвсем обикновено време
за капка дъжд, доверие и смях,
дърветата приличат на антени
и аз и ти живеем между тях.

От моста на луната като сбогом
се спуска недописано писмо
и влачи се двуколката на Бога
след обръча на истинското зло.

В лилавото на есенния вятър
угасва лято. Зима предстои.
Валят звездите в градския театър,
неонът на въздишките блести.

Пристигаш ти, черешите са зрели.
Обичам те, ухае на сълзи.
Прегръщаме се. Плачем полудели.
Желанието в клетките пълзи.

Мечтаем и рисуваме земята -
ти дъхава си –аз непоправим.
Намокрени, ядосват се стъклата
от глупавия навик да мълчим

Вземи ме. Разстоянието срича
и учи се в момента да чете.
Аз имам те сега – едно момиче,
до болка влюбено, в едно момче...